Метеор e явление, което се наблюдава при навлизането на твърдо тяло (метеороит) в земната атмосфера. Метеорите на простонароден български език, известни и със словосъчетанията: "летавица", "летеница", "небескра", "перунискра"или "божискра" и подобни) се движат със скорости между 30 и 70 km/s. При навлизането си в атмосферата светят, като това светене е причинено от йонизация, а не поради триене, както обикновено се смята. Бялата димна следа, която метеорите оставят след себе си понякога може да се наблюдава дълго време след преминаването им. Метеори могат да се наблюдават всяка нощ, като средната честота е около 10 метеора на час. В определени периоди от годината, обаче, тази честота е много по-висока и тогава се наблюдава явлението метеорен поток. Когато твърдото тяло на метеора е по-голямо по размер, преминаването му през атмосферата може да се види дори при дневна светлина, понякога придружено и от звук подобен на гърмеж. Такъв метеор се нарича болид. Метеоритите са главно каменни или железни тела, които падат върху земята от междупланетното пространство. Те са остатъци от метеори, които не са успели да изгорят напълно при преминаването си през земната атмосфера. При падане на такова тяло се наблюдава интензивно светещ движещ се обект с видимо по-големи размери — това явление в астрономията се нарича болид. Това явление може да се наблюдава и денем. Падането е съпроводено и със силен звук (гръм). Интересен е фактът, че понякога нощем болидът може да освети местности с километри наоколо. От съпротивлението на въздуха метеорното тяло се забавя и неговата кинетична енергия преминава в топлинна и светлинна. В резултат на това повърхностния слой на метеорита и образувалата се около него въздушна обвивка се нагрява до няколко хиляди градуса. Веществото на метеорното тяло след кипване се изпарява и частично се разпръсква на много малки частици. Падайки почти отвесно на Земята, отломките на метеорното тяло изстиват и когато достигнат повърхността, те са само топли. На местата на падане си метеорите образуват вдлъбнатини (кратери), размерите и формата на които зависят от масата и скоростта на метеоритите.

Земята е жива и като всяко живо същество непрекъснато се променя. 

ЗЕМЕТРЕСЕНИЯТА 

Земетресенията са непредсказуеми и поради това за цялото човечество са едни от най-страховитите явления. Макар че сред нас има щастливци, които живеят в зони с ниска тектонична активност, няма възрастен, който да не помни поне едно земетресение в живота си, а човечеството от векове води статистика за най-разрушителните трусове. И си вади поуки.На 1 ноември 1755 година земетресение поразява Лисабон и убива близо 100 000 души. Ужасът на съвременниците от разрушенията, пожарите и последвалото цунами е толкова голям, че в съзнанието на много от тях започва да се прокрадва мисълта дали Бог наистина е милосърден, щом е позволил да загинат толкова много невинни мъже, жени и деца. Все пак в този кошмар има и лъч светлина – португалските власти решават, че причините за случилото се трябва да бъдат установени и това дава началото на първите научни изследвания в областта на сеизмологията.

ВУЛКАНИТЕ

Само през последните 500 години близо 200 000 души са станали жертва на вулкани. Но макар и смъртоносни за хората, изригванията са полезни за планетата, защото обновяват почвата й и събуждат растителността за нов живот. Затова не е странно, че оцелелите от унищожените градове отново се връщат да живеят край своите вулкани. Но вулканичната пепел прави почвата плодородна, а изригванията изкарват на повърхността ценни минерали. Да не говорим, че в държави със силна вулканична дейност, като Нова Зеландия и Исландия, горещата вода от гейзерите се използва за електроцентрали, за отопление на парници и домове. Неслучайно много хора се изкушават да сравняват живота след бедствието с възраждащата се птица Феникс. ЦУНАМИ 
Две трети от повърхността на нашата планета е заета от вода, затова наводненията и грандиозните приливи са съвсем естествени природни явления. Холандия е свикнала с нахлуването на морето, хилядолетия наред множество цивилизации са се развивали именно благодарение на нашествията на водата. Разливите на Нил например, представляващи наводнения в чиста форма, са осигурявали благоденствието на цял Египет, покривайки огромни територии и подхранвайки няколко реколти годишно. 
За съжаление прииждането на водата рядко означава нещо добро. Името „цунами” идва от японски и означава “дълги вълни в пристанище”, но не само японците страдат от тези вълни. Цунами може да се зароди във всеки океан или море, дори и в затворено езеро – нужно е само земетресение, вулкан или свличане на големи маси земя. Дори в България е имало цунами – през 543 година във Варненския залив – и учените твърдят, че вероятно подобно бедствие ще се случи отново.

Kак се е формирал естественият спътник на Земята - Луната. Смята се, че това е станало преди около 4,527 ± 0,010 млрд. години, около 30 до 50 млн. години след формирането на Слънчевата система. Наклонът на лунната орбита към еклиптиката почти изключва възможността Луната да се е формирала заедно със Земята или да е била привлечена в земна орбита по-късно. Една хипотеза за произхода на Луната е, че тя се е откъснала от земната кора поради центробежните сили, породени от въртенето на Земята (то би трябвало да е много по-бързо спрямо общоприетите съвременни схващания), оставяйки океански басейн на повърхността на нашата планета като белег. Друга хипотеза предлага обяснение на произхода на Луната чрез съвместното ѝ зараждане със Земята от първичния диск в Слънчевата система. По този начин обаче не може да се обясни диспропорционално малкото количество желязо на Луната. Теорията, която намира най-широк прием, е Теорията на гигантския сблъсък, според която Луната се е зародила вследствие на сблъсъка между младата полуразтопена Земя и протопланета, голяма приблизително колкото Марс, спекулативно наречена Тея. Тази хипотеза също така обяснява защо Луната е бедна на желязо и летливи елементи. Геологическите епохи на Луната са определени от датирането на различни значими събития и сблъсъци в нейната история. Приливните сили на Земята са деформирали Луната когато тя е била все още разтопена във формата на елипсоид, чиято главна ос сочи към Земята. Точките на пресичане между равнината на лунната орбита и еклиптиката се наричат лунни възли. Северният (или възходящ) възел е мястото, където лунната орбита излиза "на север" от (или над) еклиптиката, докато южният (или низходящ) възел е мястото, където лунната орбита излиза "на юг" от (или под) еклиптиката. Слънчево затъмнениесе наблюдава, когато северният или южният възел на лунната орбита съвпадне с новолуние. Лунно затъмнение от друга страна се наблюдава, когато северният или южен възел съвпадне с пълнолуние. За Луната е характерно синхронно въртене, поради което само едната и страна (или нейната „близка страна“) е видима от Земята — времето, за което Луната се завърта около Земята, е равно на времето, за което извършва ротация около оста си. Другата страна на Луната („далечната страна“ или „обратната страна“) остава винаги скрита от земния наблюдател, освен малки части в близост до хоризонта вследствие на лунната либрация. Далечната страна на Луната е била напълно непозната за човечеството преди космическата ера. Синхронното въртене на Луната е резултат от действието на приливните сили на Земята, които са намалили значително момента на импулса на Луната скоро след нейното формиране.

https://www.youtube.com/watch?v=v9_V5ZCuoF4
"Aurora" - по-известно като Северното сияние: "Съчетание от светлини с различен цвят, което понякога се вижда в нощното небе над най-северните части на света."
Източник на Северното сияние е нашето слънце. Изригвания от повърхността на слънцето изстрелват огромни количества слънчеви частици в дълбокия космос. Тези частици се носят през пространството и достигат нашата планета за 2-3 дни. Щом наближат Земята, магнитното й поле ги улавя и ги насочва към двата й магнитни полюса. При спускането си към полюсите слънчевите частици биват възпрени от земната атмосфера, която действа като ефективен щит и се сблъскват с газовете в нея. Енергията, получена в резултат на сблъсъка между слънчевите частици и газовите молекули, се излъчва като фотон – светлинна частица. Когато се получат множество подобни сблъсквания, резултатът е "aurora" – светлина, която сякаш се движи по небето.

Късно вечерта през събота и неделя 13 и 14.12.2014 г. , при ясно време, ще може да се наблюдава метеоритния поток Джеминиди. Това е един от най-ярките и интензивни звездопади през годината. 
Звездния дъжд може да се наблюдава в часовете след 22 часа вечерта и до разсъмване. Според експертите метеорит ще пада на всяка минута. Метеоритния поток Джеминиди се наблюдава всяка година в средата на месец декември. Звездният дъжд обикновено е по-ярък и по брой надминава звездопада на Персеидите през август. Потокът Джеминиди е открит в края на ХХ век, а астрономите смятат, че е породен от астероида Фаетон, открит през 1983 година. В максимума на Джеминидите могат да се наблюдават до стотина метеорита за час. Частиците от потока летят не срещу Земята, а я догонват, затова и скоростта им е малка, а светлинните следи, които оставят при изгарянето си в атмосферата, са доста по-трайни. 
Всяка година Земята преминава през 30 потока, пораждащи метеоритните дъждове. Най-известните сред тях са Персеидите, Джеминидите, Орионидите, Леонидите и Лиридите. 

Млченият път е част от голяма група от галактики, наречена Локалната група, която включва няколко десетки различни галактики на разстояние до 3 милиона св.г. Една от тях, галактиката Андромеда, е със сходни размери като нашата Галактика. Локалната група е част от огромен куп галактики (купът от галактики Дева), който включва над 5000 галактики и е с размер около 100 млн.св.г. Ние не знаем къде точно във Вселената се намираме отвъд този регион. В Млечния път има около 160 милиарда звезди, може да се заключи, че броят на светове, където потенциално може да се развие живот, близък с този на Земята е огромен. Ръководителят на изследването Ксавие Бонфис от Института за палентология и астрофизика в Гренобъл посочва, че броят от 40 на сто от всички е само долната граница, тъй като под внимание са взети малки скалисти планети, които се срещат най-често. Червените джуджета-звезди, които са студени и бледи в сравнение със Слънцето, представляват около 80 на сто от всички звeзди в нашата галактика. Слънчевата система е част от галактиката Млечен път.  Състои се от Слънцето и всички обекти на орбита около него, включително астероиди, комети, планети, спътници, междупланетарен прах и газ. Земята е третата планета в Слънчевата система. Тя е най-голямата от вътрешните планети в тази система и единствената, на която според съвременните научни схващания има живот. Земята се е формирала преди около 4,5 милиарда години и скоро след това е придобила единствения си естествен спътник — Луната. От всички животински видове, които са се развили на Земята, човекът (Homo sapiens) е единственият, който е развил интелигентност и е в доминираща позиция. Учени от Калифорнийския университет в Санта Круз и вашингтонския институт "Карнеги" откриха планета-близнак на Земята. Сензационната новина обиколи световните агенции за броени часове. На новооткритата планета Gliese 581g има живот, убедени са учените. Тя е с размери почти колкото нашата земя, с температура от минус 31 до минус 12 градуса. Планетата се движи по орбита около своето слънце за 37 дни. Тя се намира в нашия Млечен път. Планетата се намира на 20,5 светлинни години от Земята или на около 194 трилиона километра. Гравитацията на повърхността на Gliese 581g е сходна с тази на нашата планета, допълват учените, цитирани от БТА. Много вероятно е на планетата да има вода, твърди експертът по астрономия и астрофизика Стивън Фогт. Учените от Калифорнийския университет в Санта Круз и вашингтонския институт "Карнеги" описват новооткритата планета като скалиста. Епохалното откритие те направили чрез мощен телескоп на Хаваите, информира dir.bg.

 

Зодиакално съзвездие РАК. Най-добре се вижда през нощите от януари до май. Заобиколено е от съзвездията Лъв, Хидра, Близнаци и Рис.

В ясна и безлунна нощ в съзвездието Рак могат да се видят с просто око около 60 звезди, но само пет от тях са по-ярки от четвърта звездна величина. Те образуват характерната геометрична фигура на съзвездието Рак — триъгълник, около върха на който има една редица от звезди. Трудно е в тази фигура да се види познатият образ на рак с неговите големи щипци.

Между двете звезди γ и δ от Рак в ясна и безлунна нощ при добра видимост може да се види с просто око размита мъглява „звезда“. Удивително е, че още в незапомнени времена е забелязана тази особена „звезда“ и е наречена с името Ясли, а двете звезди γ и δ били наречени магаренца. От време на време тези магаренца „се хранели“ в яслите. Вярвало се е, че когато Яслите са тъмни, а магаренцата (звездите γ и δ) сияят, ще вали дъжд.

Едва след изобретяването на далекогледната тръба станало ясно, че тази мъглява „звезда“ е в същност звезден куп, за пръв път наблюдаван от Галилео Галилей.

Звездният куп ЯСЛИ принадлежи към разсеяните звездни купове. В него се наброяват около стотина звезди. В пространството те заемат обем с диаметър около 16 св. г. Разстоянието до звездния куп Ясли е около 520 св. г. Особено ефектен е звездният куп Ясли, когато се наблюдава с бинокъл или с неголяма далекогледна тръба.

Интересна е звездата ʒ от Рак. Тази слаба звездичка, приблизително на границата на видимостта с просто око, от 5Т, е една многократна звездна система от пет отделни звезди, но те могат да се наблюдават разделени само с мощни телескопи.

Появяването на РАК сред съзвездията на небето се свързва с видимото годишно движение на Слънцето по еклиптиката. То преминава през 12-те зодиакални съзвездия (Овен, Бик, Близнаци, Рак, Лъв, Девица, Везни, Скорпион, Стрелец, Козирог. Водолей и Риби). В деня на пролетното равноденствие (21 март) Слънцето е на небесния екватор. От този ден то все повече се отдалечава на север от него. В деня на лятното слънцестояние (23 юни) Слънцето е най-далеч на север от небесния екватор. След този ден Слънцето видимо започва да се движи „назад“ (като рак) и да се приближава отново към небесния екватор.

Преди повече от 2000 г. точката на лятното слънцестояние била в областта на небесната сфера, където било съзвездието Рак. Поради видимото движение на Слънцето „назад“ като рак тази област от небесната сфера древните гърци именували Рак.